Да убиваш със мълчание, а после да заспиваш сладък следобеден сън. Всичко е постарому, даже тишината е същата. Кафето се разлива, млякото свършва, слушалките и даже бездушните разговори. Нервите са опънати по малки невидими нишки, а с тях си играят паяците, но май ги разплитат...и всички, и всичко отново се разпадат в бездната. 
Тя е бездна само за мен, тъмно и влажно подземие без слънчеви лъчи, без полъх на вятър, без утринна роса, без морски вълни. Всичко е тихо и си сам с мислите си. 
Единственият изход е да копаеш все по-надълбоко.