История...

Концертът започваше скоро. Оставаха може би 10, а може би 5 минути преди водещият да приветства публиката. Беше 3 март, национален празник, а настроението никак не беше празнично. Беше някак меланхолично в контраст със слънчевото време навън. На площада в малкото градче се бяха събрали около стотина души, повечето роднини на участниците в програмата.

Росица беше 15-годишно момиче, интересуващо се от хубави момчета и баскетбол. Обичаше да спортува, пък и беше добра. Другото важно нещо в живота ú бяха танците. Танцуваше откакто се помнеше, даваше всичко от себе си.

Концертът започна. Водещият както всеки друг път говореше скучни за нея неща. Не я интересуваше какво казва, само колко време има докато дойде реда на нейната група. Искаше да танцува. Но не само това се въртеше в главата ú.

Това момче, синеокото, за което говореше постоянно беше завладяло отново мислите ú. Не можеше да го изкара от главата си. Освен него там се въртяха и мисли подобни на "Дали изглеждам добре?" , "Защо, по дяволите, майка ми е толкова гадна?". Такива бяха мислите. Толкова прости, наивни, занимаващи почти всеки на тази възраст.
Групата беше седнала на стълбите, зад сцената, и всички се криеха от слънцето. Всеки се занимаваше с различно нещо. Някои си доуправяха костюмите, други говореха, трети пееха, някои флиртуваха. А едно момиче, по принцип много весело и закачливо седеше само и наблюдаваше хората около себе си. Тя се казваше Вяра.

Вяра седеше и мислеше. Гледаше как нейните приятелки и приятели се забавляват, а тя някак не може...Имаше нещо този ден. Както беше така отнесена някой я попита колко е часа. Извади я от транса. Тя се огледа отново около себе си, повечето бяха изчезнали нанякъде - две момичета кокетничеха с едно момче, а Росица си говореше нещо с Максим. Тогава дойде брата на Росица - Митето, малкото Мите. Е, вече не беше толкова малък.

Той беше с 5 години по-малък от Роси. На Вяра винаги ú се е струвало, че е леко глуповат. Болно ú ставаше като знаеше как го мачкат, а той приема всичко с усмивка. А сега той беше дошъл да пожелае късмет на сестра си. Когато дойде Вяра забеляза, че Роси само го погледна и извърна погледа си. Той смотолеви нещо, а тя отвърна:

- Нямам нужда от късмет! - и отново извърна глава.

Детето седеше и я гледаше, просто седеше и гледаше. Очите на Вяра се насълзиха и тя извика:

- По дяволите, погледни го! Какви са тези студени чувства, какво е това безразличие, виж го как очаква, как очаква твоята усмивка. По дяволите, та той очаква любовта ти!

- Макси, хайде с мен до магазина! – каза тя.

Вяра беше много очудена. Та тя чу ли я? Роси я удостои само с погледа си, а след това тръгна към магазина, а всъщност просто бягаше. Бягаше от влажните, гледащи гневно, но някак умолително очи.
Дойде време и те да излязат на сцената. Изиграха танца си. Всички бяха много удоволетворени. Бяха танцували почти съвършено. Не можеха да си поемат дъх след края на танца, но всички бяха с усмивки на лица. Без едно лице. Вяра още мислеше какво се беше случило, въпреки че беше минал вече почти час. Тя отиде да преоблече костюма си и да се прибира. Бързаше.

Една ръка я потупа по рамото. Обърна се и видя нежното лице на Роси

- Хей, я кажи кога ще ме запознаеш с твоя приятел, онзи синеокият? – каза тя.

- Моля?!