21 декември

Беше 21 декември 2012 и разбира се никой не вярваше на глупостите за края на света. Яна се беше прибрала вкъщи и жадуваше само почивка след тежкия ден.  Мартин се прибра след около час. Завари я да гледа новините, нищо интересно, двама – трима полудели, защото "идвал края на света."

Изведнъж апартаментът се разтресе и най-странното е че започна да потъва вдън земя...Пропаднаха някъде – около тях скали и огън. Пред тях застана един възрастен джентълмен, облечен в черно, с побелели вече коси, сини очи...Абе наистина добре изглеждащ възрастен човек. 

- Да знаете, че светът ви все пак свърши. И аз съм тук да направя сделка с вас – каза стария мъж – Продайте ми душите си и ще живеете вечно, ако не желаете ще умрете и от вас ще остане само прах и кости.

Двамата се спогледаха и мигновено се съгласиха на сделка. Сделка с дявола. 

Отново пропаднаха, но този път се озоваха в една огромна стая с красиви мебели, камина, персийски килим и всякакви предмети, които само милионер би могъл да си позволи, но нито един прозорец...Отвориха вратата –  дълъг остъклен коридор, кухня с продукти като за пиршество,  а отвън градина. Едно дете дойде и ги подбутна: 

- Извинете, но трябва да се подпишете тук, само момент да намеря страницата. А, забравих да спомена, тук ще бъдат и познатите и приятелите ви, които направят Сделката.

След около час вече беше претъпкано и ако трябваше да живеят така до края на вечността, е може и да бъде забавно, но със сигурност беше тясно. А детето, дясната ръка на дявола, свиреше на пиано и сякаш щеше да остане с тях завинаги.

На следващият ден две от жените, които живееха с тях излязоха в градината, където беше детето и след малко се чуха ужасяващи писъци. Не можеха да съществуват отвън. Дори и да изглеждаше като абсолютно нормална картина от градина на Земята, не беше. Сенките изчезваха и хората се стопяваха в огромна мъка. Нито детето, нито дявола бяха предупредили, жените избягаха, успяха. Но вече знаеха, че не могат да излязат от този „дом“.

Яна обичаше да се движи, тичаше по един час в големия коридор, танцуваше, рисуваше. Но в ума ú се въртеше мисъл, ужасна мисъл. Вече беше изминала година, а нещата хич не бяха розови. Повечето се бяха примирили с мисълта, бяха щастливи, та все пак щяха да живеят завинаги, но тя, тя желаеше смърт. Не издържаше всичко това покрай себе си, беше човек, нуждаещ се от постоянна промяна, а промяна нямаше. 

Имаше свое собствено дете, Ники, което учеше да плува в бездънният басейн, който се намираше в един от краищата на коридора. 

- Мамо, не искам да плувам по гръб, не може ли да се гмурна под вода?

- Не, не, недей. Няма дъно това нещо, не мога да те пусна – и тя наистина не го изпускаше, не само от поглед, тя държеше телцето му .

Ужасът беше голям – желаеше смъртта си, невиждайки щастие и живот в безсмъртието, но все пак не желаеше подобна съдба за малкия Ники.

Мартин се събуди, до него беше Ники, но Мая липсваше. На нейното място в леглото имаше един лист с нейният подпис. Той го вдигна и в този момент, листа стана на прах, изчезна, изпари се...Както стана с тялото и душата ú в момента, в който стъпи в градината на дявола.

П.П. Адаптация по сънят ми от преди няколко дни. Не е целият, тъй като не го помня добре... Понякога се учудвам какви неща може да сътвори въображението ми.