Защо пък...

...да пиша и аз като всички други за нови години, стари години, обещания, размисли...Всякакви такива завладели в момента Интернет, а и не само, пространството.

Защо да не седна тук и да си дрънкам поредната глупост, наводнила ума ми. Първо времето е тоооолкова относително - някои дни са години, други секунди. Някои години са месеци, други минути. Някои секунди са вечности, други са просто стотни от себе си....

И защо да не дрънкам и за други глупости. Какво ли е умората? Да спиш, да не спиш, да се лигавиш, да се притесняваш...да работиш, когато искаш да хапнеш и просто да гушнеш нещо меко и да отидеш при Сънчо. Да, при Сънчо. Той ми е много добър приятел...Не, не защото обичам да спя, може той за това да ме харесва. Не, аз харесвам Сънчо, защото е странен - той е другото ми Аз със всичките ми неказани думи, огромни мечти, няколко страхове и 2-3 странности. Та за умората бях започнала. Умората е тази моя спътница, която винаги ми се оплаква за нещо: "Мрън, мрън, много обикаляш", "Мрън, мрън, почини си малко де!", "Мрън, мрън, ще блокираш след малко"...Е добре де, понякога е права, но все пак защо трябва да се уморявам. Нямаше ли да е прекрасно да ми е нужна малко храна, малко вода и една прекрасна компания. Ех, но все пак моята умора ме води при Сънчо, да, има защо да я обичам.

Защо ли ми се говори за хиляда неща и няма никой покрай мен. Ето защо пиша тук. Днес съм уморена и все пак имам нужда от време. Имам нужда от лека отсрочка със Сънчо. Имам и нужда от малко любов и много канела. А може и малко мандаринки, и щастие, усмивки...Май най-вече имам нужда от въздух, от студ и от спокойствие. 

Надали ще намеря тези неща в местното кафене, но мога да опитам...Не защото искам, просто в парка вече е празно, хората не обичат студено. А дърветата въпреки, че се усмихват, не са толкова любвеобилни. Пък и в момента може  би сърцата им са по-замръзнали и от човешките.

Защо пък да не взема вече да напиша скапаното есе...Дар слово се намира, за жалост идеята липсва...

П.П. Все пак честита ви нова година!