Бяха се запознали преди 2 години в една пещера. Преди 2 дена се срещнаха отново, случайно, в едно кафене, на по едно кафе, с много захар и без никаква. Никога не бяха говорили за нещо повече от времето или пък пещерите, или природата. Разговорът отново не беше нещо по-необичайно от нормалните разговори между нормалните хора - смешки, смях, храна, хора, време.
На следващият ден отново се срещнаха в същото кафене, на по едно кафе. Помежду им и двата пъти имаше един проводник, момче, близък, приятел, прекрасен. Усмивки и смях.
Днес наистина беше тежък ден и за двете. Едната на работа, другата в мисли. Отново се срещнаха, този път на улицата. Отново заедно, времето мина. Сами говореха за каквото се сетеха, все едно бяха приятелки от началото на света и просто бяха пропуснали век-два и си наваксваха. Разкази, случки, смях. И ето тъгата, настръхнаха, очите се насълзиха, никоя не понечи да заплаче, бяха силни, жени. Мълчание, разказ, тъга, спомени и отново тъга. Жестоко беше. И живота наистина беше миг - особено, когато обичаш. А те обичаха, едната студено тяло, другата горещ дух.
Ти ми каза: "Наистина, истина е! Прекалено е кратко, действай, живей. Краят дебне отвсякъде!"
Прекалено беше права, няма спасение, свършва всичко, особено това, което обичаш. Неусетно.
Обичам те!
Няма коментари:
Публикуване на коментар