Чайки

Щастието е вроден механизъм, който малко или много, всичко външно... Бавно, спокойно, с хладнокръвието на убиец, с усмивката на капризна девойка, с плача на теменугите, и киселото в лимоните...всъщност не.
Започвам отначало.
Не бях видяла, че е есента е тук, докато не спомена "Освен през есента и пролетта, не можеш да чуеш друг такъв вятър, като този" Не мога да те цитирам дословно, но нещо ме жегна. Жегва ме от дълго време. В суетата по улиците, в тичането, в главоболието, в самотата, в която сама се заключих, губя себе си. Падам в бездънна яма, събуждам се и отново падам, и се събуждам и падам. Спъвам се, изпускам, себе си и всички, а може би и всичко.
Чаша кафе и малко почивка. На почивка у дома. Може би имам нужда да бъда със себе си повече, а може би не.
Ще избягам, както бягат всички страхливци. Ще отида при студеното, при замръзналото, при водата и пясъка и ще ходя боса. Ще се смея на чайките и те ще ми се смеят.