Буцата..

сещаш ли се, онази, точно преди да се разплачеш...

Та точно една такава буца много неприятно се е закотвила в сърцевината на цялото ми същество и просто тежи, запушва, пречи, мъчи...И за жалост плача не помага, нито самосъжалението, нито мрънкането, нито хилядите уверения как всичко ще бъде наред...и как всичко ще бъде даже по-прекрасно и от картините в главата ми...

За жалост точно буцата ми подсказва мъчителното сиво бъдеще, което ме очаква...мъката от винаги непостигнатото желание...недостигнатата цел...

Блаааа, мразя песимистичните си настроения...

и още повече мразя честотата, с която започнаха да се появяват...

не искам да порасна и да стана поредния възрастен, който има

нормална работа,

нормална връзка,

нормално ежедневие,

нормална храна, 

нормални дрехи...

Убийте ме по-добре!

Лека вечер и много усмивки, подарявам усмивки!