Вина

"Тогава, когато жертвата не е жертва, а избор. 

Когато раздялата или отказът от нещо са израз на най-висша любов за разлика от егоизма, показността и претенциите за притежаване."

Не зная чия е мисълта, момиче е и работи в книжарница. Това е всичко, което разбрах.

От 3 дни не мога да спра да мисля за нея, мисълта де. Мисля че по някакъв нейн си начин ми помага. Умът ми излива цялата си вина по мен горе долу всеки ден, а този цитат като една мека кърпа попива почти всичко.

Някак ми е по-леко. Знаете ли, ужасно е да връзваш сърцето си, да го слагаш в клетка, а то като подивяло животно да се блъска и цялото изранено вечер да заспива от умора...а понякога и да заспи не може. И това го изживява всеки ден. Наистина ужасно.

И ето тук идва образът на умът ми или по-скоро душата, прекалено добродушна спрямо другите и прекалено унищожителна спрямо себе си, и в частност едно сърце. То му е приятел наистина, прекрасно се разбират, но то е диво и не се интересува от другите. Егоист е сърцето ми, като малко дете иска да има всичко, да притежава. Така обича може би.

И ето разликата между обичта и висшата любов...Сърцето ми обича по онзи егоистичния начин, искащо всичко само за себе си. Но душата разбира, съобразява се, изслушва, няма нужда да има. Душата се нуждае от усмивки и допир, лек като вятъра. От смях и разговори, сладки като мед, задушевни, мили. Нужда от очи, които да гледат през тялото и да виждат айсберга в дълбочина, уши, които да изслушват и разбират, устни, които да говорят истини и мечти.

Душата ми е влюбена, иска щастие за другия, а своето сърце занемарила е. И все пак се чувства виновно, такава разруха нанася. Всичко ще бъде наред, имам тази мисъл - тя попива вината поне малко.