Ако нещата...

...бяха като в приказките или...големия екран може би...или всички фантазии и мечти и глупости. Ама абсолютни глупости!
Нищо не е това, което е. Всичко е скрито и аз даже се крия зад шалове и усмивки. Ако беше като в приказките - нямаше да мисля, ами сега, когато си открих метафорично принца, или пък той ме е открил не знам. Сблъскахме се май. В ежедневие и понякога ядене на зелени сливи, или пък в пиене на следобедно кафе и тишина. И ако, пак започвам това изречение, беше приказка, нямаше сега да тъна в някакви блата сред мисли и чувства, които даже, най-вероятно, а може би и съвсем грешно, са безнадеждни или пък обречени, или както искате го наречете. Еми не е приказка. Псува ми се. Псувам - постоянно.
Ако беше филм - заживели щастливо най-вероятно, да ама не. Това е от онези филми, които никога не свършват добре. Накрая не знаеш какво да правиш - гледаш в точка и се опитваш да разбереш. Няма какво да се разбира! Мамка му и мисленето! Не разбираш, никой не разбира. Никой не знае какво, кога, защо и как! Бездънно потъваш в себе си, докато след година може би вече си забравил филма, а може би го помниш цял живот и казваш "да, добър филм беше! свърши гадно." Истинско нали?

Няма щастлив край и това си му е. Радваш се докато можеш. Като удавник, може би, давила съм се. Чувстваш се добре преди да потънеш. Като парашутист, чийто парашут не се отваря - летиш за момент, а после идва земята - корава и готова да те приеме в обятията си. Заровен.

Погребвам се в леглото...което много скоро ще ме убие. Изорена съм. А утре - отначало, повтаряме всичко, отначало. Лека.